неделя, 28 ноември 2010 г.

Штип не сака бугарски воени гробишта во новоселската црква, айде бре, а кой ви пита дали искате????

Штип не сака бугарски воени гробишта во дворот на новоселската црква.  Реакцијата на граѓаните и институциите доаѓа откако бугарскиот министер Божидар Димитров, јавно побара нивна изградба овде. Наводно, таму биле коските на околу 13 бугарски офицери, меѓу кои и оние на Христо Чернопеев. Овде, смета штипскиот градоначалник Зоранчо Алексов, гробишта не може да се градат без ододбрение од МПЦ. Против изградбата на бугарски воени гробишта во дворот на новоселската црква се и граѓаните. Слично на нив мислат и во Националниот институт за историја.  Инаку, бугарски воени гробишта веќе има во струмичката општина Ново Село. Барање исти такви да се изградат и во Штип, Димитров поднел до Министерството за надворешни работи на Бугарија. Оттаму, за прифаќање на идејата се бараат цврсти докази дека во Штип навистина има закопано бугарски офицери.  Засега, потврда за тоа нема никој, освен самиот Димитров кој тврди дека има список со имињата на 13  офицери како и скица на местата каде тие во штипската црква  се закопани. 


Никой не пита кмета дали иска или не български военни гробове там. Те са на това място още прeди да се роди баща му, а камо ли той. И още нещо много важно. Нито аз, а и нито един друг българин е виновен, че кмета на Щип е неграмотен и неинформиран сърбеещ се субект и поради тази причина в знак на добра воля бих му посочил следния факт от международното право.
Съгласно Женевската конвенция за водене на войни от 1948 г. всяка страна има право да поддържа военните си гробища и паметници на територията на друга държава, независимо от каузата на войната. Македония се присъедини (подписа и ратифицира този международен договор, конвенция през 1996 година). Па мили ми кмете от тук нататък имаш два варианта:
1. Или да уважиш международното право и без излишни припадъци и истерии да решим, създадения от вас неграмотните, проблем.
2. Или чрез българските евродепутати, цяла Европа и цял свят да научи, че не уважавате международните конвенции подписани от самите вас.
Освен това явно кметът няма и представа, какво се случва в града, който управлява или пак толкова може и да помни. По отношение на това дали гражданите на Щип искат или не български военни гробове в Ново село бих подсетил кмета идиот (тук имам предвид диагноза, нямам намерение да го обиждам, ама човек който не помни и 5 дена това си му е диагнозата), че инициативата за възстановяването на гроба на Христо Чернопеев бе на общински съветници в община Щип.
Ех колко сте само тъпи бе мама му стара, сами си вкарвате авто-голове и после някой друг ви е виновен. Единственото, за което ми е мъка, че тъпанар като вас управлява град като Щип.

вторник, 23 ноември 2010 г.

Тъй умря подпоручик Цирункаров


Владимир Сис
Професор-археолог
При Криволак.
Топовете бълват злобния си огън, картечниците монотонно тракат – сякаш шевни машини – а пушечните залпове и бомби пълнят въздуха с оглушителен трясък. Водите на мътния Вардар някак си изплашено изминават стръмните брегове, облени с кръв.
- Ей, онези три хълма отсреща! Там са укрепените и от там сеят смърт и ужас. Трябва да ги изгоним или да умрем!
- Ще ги изгоним! – Очите смело светят, а стиснатите юмруци предсказват нещо зловещо, нещо ужасно.
- На нож ще ги прогоним!
- Във Вардара ще ги натикаме!
- Нека се издавят – какво търсят тук – в наша земя? Малко ли е търпяла тя до сега?
- Ще помнят, майка им стара, ще помнят!
Дадена беше заповед да се атакуват височините при Криволак, защитавани от френците.
Войниците с нетърпение чакат да се нахвърлят срещу врага. Подпоручик Цирункаров, млад и буен, за последен път обиколи своите два взвода.
- Ей, момчета! Тая земя е наша. Ще ги изгоним от тук, та каквото ще да става! Не се плашете от смъртта. Ще ви свиря на гайда – на хоро ще ви водя. Няма да засрамим българската слава!
И той нежно погали гайдата, закачена през рамото му.
Пак загърмяха топове, картечници и пушки и мощното „Ура!” застрашително се понесе към неприятелските позиции – изплашените води на Вардара още по-бързо затичаха край кървавите брегове.
- Напред, момчета!
- Удряйте!
- На нож!
Пространството, което дели двата противника се намалява. Падат момчета, ранените викат за помощ, смъртта и ужасът. Цял полк се движи през купища трупове и с него, с окървавена ръка, полковият командир.
- Напред, момчета, ще умрем, но няма да отстъпим.
- Ще умрем, господин подполковник, ще умрем.
Смъртта и ужасът беснеят. Неприятелските картечници косят цели редове, но полкът се движи напред, все напред, като грозна, зловеща буря.
- Чухте ли, момчета? Чухте ли? Той свири. Вижте го пред вас, как върви с гайда в ръце. Напред, момчета, напред. Чувате ли?
„Шуми, Марица, окървавена...”
И тържествените звуци на българския химн се смесват с песента на боя, с химна на смъртта. Начело на своята полурота върви младият подпоручик с гайда в ръце и куршумите около него се сипят и убиват. Но той върви все тъй спокойно и свири.
„Плаче вдовица люто ранена...”
- Как? Какво стана?
Гайдата болно изписка и млъкна. Последният тон остро се заби в душата на войниците и те като приковани застанаха до самите неприятелски окопи и втренчиха неустрашимо погледа си в лицето на смъртта.
- Боже, какво стана с подпоручика? Где е той?
- Где е? Да не...?
- Господи!
Но гайдата мълчеше, заляна с млада, буйна кръв, която неспирно течеше и росеше нещастната македонска земя.
Тъй умря подпоручик Илия Цирункаров на 21 октомври 1915 г. на Криволашките височини.

вторник, 16 ноември 2010 г.

ВМРО Народна бара повеќе почит за Христо Чернопеев

ВМРО Народна бара повеќе почит за војводата Христо Чернопеев.  Тврдат, за македонската независност тој направил многу, а ние сме му вратиле со малку. Гробот на Чернопеев се наоѓа во дворот на новоселската црква, но тој бил под секое достоинство. Поради ова, од Народна бараат да се среди барем тој. Инаку, Христо Чернопеев бил бугарски офицер, учесник во македонското револуционерно движење, заедно со Јане Сандански учествуваат во аферата Мис Стон, член и војвода на Македонската револуционерна организација, но и пратеник во Народното бугарско собрание.
Участниците в аферата Мис Стоун - Сава Михайлов, Яне Сандански, Кръстьо Асенов и Христо Чернопеев
Войводите на съвещание в Осоговския балкан:седнали от ляво на дясно: Панайот Байчев, Питу Гули, Коста Мазнейков, Христо Чернопеев, Андрей Христов, Тодор Христов. Прави от ляво на дясно: Никола Жеков, Константин Кондов, Сотир Атанасов, Тимо Ангелов, Никола Дечев и куриерът Никола Сарафов
Четата на Христо Чернопеев 1903 г.
Чета на Христо Чернопеев.

„Битолски натпис“ (11 век)?,

Таканаречениот Битолски натпис или Битолска плоча е откриен во текот на 1956 год. во битолската Чауш-џамија, а денес се наоѓа во Историскиот Музеј во Битола.

Плочата содржи кирилски натпис и неговата оригинална содржина на старобугарски јазик е следната:

„ † Въ лѣто Ѕ ҃Ф ҃К ҃Г ҃ отъ створенїа мира обнови сѧ съ градь зидаемъ и дѣлаемъ Їѡаном самодрьжъцемъ блъгарьскомь и помощїѫ и молїтвамї прѣс ҃тыѧ влад ҃чицѧ нашеѧ Б ҃чѧ ї въз()стѫпенїе І ҃В ҃ ı връховънюю ап ҃лъсъ же градь дѣлань бысть на ѹбѣжище и на сп҃сенѥ ї на жизнь бльгаромъ начѧть же бысть градь сь Битола м ҃ца окто ҃вра въ К ҃. Конъчѣ же сѧ м ҃ца ... исходѧща съ самодрьжъць быстъ бльгарїнь родомь ѹнѹкъ Николы же ї Риѱимиѧ благовѣрьнѹ сынь Арона Самоила же брата сѫща ц ҃рѣ самодрьжавьнаго іаже ı разбїсте въ Щїпонѣ грьчьскѫ воїскѫ ц ҃рѣ Васїлїа кде же взѧто бы злато ... фоѧ съжев ... ц҃рь разбїенъ бы ц҃рѣмь Васїлїемь Ѕ ҃Ф ҃К ҃В ҃ г. лтѣ оть створенїѧ мира ... їѹ съп() лѣтѹ семѹ и сходѧщѹ “




Превод на современ македонски јазик:

„ † Во 6523 година од создавањето на светот [1015-1016] се обнови оваа тврдина sидана и правена од Јоан самодржец бугарски и со помош и со молитвите на пресветата владичица наша Богородица и застапувањето на врховните апостоли таа тврдина беше направена за засолниште и за спасување и за животот на Бугарите. Започната беше тврдината Битола во месец октомври во 20 ден, а се заврши во месец ... во крај. Тој самодржец беше Бугарин по род внук на благоверните Никола и Рипсимија, син на Арон, кој е брат на самодржавниот цар Самуил и кои двајца ја победија во Штипон грчката војска на цар Василиј каде беше земено злато ... а овој в ... цар е победен од цар Василиј во 6522 година од создавањето на светот во Клуч и почина во крајот на летото. “


Мнозинството од истражувачите го поврзуваат натписот со царот Јован Владислав, син на Арон (братот на царот Самуил), коj го управувал Самуиловото царство во периодот. Некои историчари го поврзуваат со бугарскиот цар Јован Асен II, коj управувал во периодот 1218-1241.
 Од сето ова останува логичното прашање, ДО КОГА ИСТОРИЧАРИТЕ ВО МАКЕДОНИЈА ЌЕ ПИШУВААТ ИСТОРИЈА, КОЈА СЕ ОСНОВА НА СЛОБОДНИ ПРОЗА РАСКАЗИ И ЌЕ ГИ ЗАОБИКОЛУВААТ ФАКТИТЕ И АРТЕФАКТИТЕ КОИ САМИ ГИ ОТКРИВААТ? 
Мислам дека е крајно време луѓето кои живеат во Р. Македонија да ја знајат вистината!


четвъртък, 11 ноември 2010 г.

И БРАТЯ МИЛАДИНОВИ БИЛИ МАКЕДОНЦИ

На 10.11.2010г в македонските медии, бе публикувана информация, че дружеството на писателите на Македония е отбелязало 200 години от раждането на Димитър Миладинов. Освен това, бе разпространена идеята мощите на тези двама български творци Константин и Димитър Миладинови да бъдат намерени в Истанбул и турската държава да ги изпрати в Македония.
Последните няколко дена стана ясно, че учените и властите в Македония не разбират и грам от география (обявяването на президента на Бразилия Дилма Русев за Пиринско девойче и град Габрово за град в пиринска македония) , но пак и познанията  в историческата наука явно са им доста бегли.
Не, че имам нещо против българските творци да бъдат почитани и в Македония, което е нещо логично, но пак „много уважаваните” от мен македонски историци,  да си измислят история ми се вижда малко пресилено. Защото тези прости люде имат нужда от помощ съм решил да им помогна. И ето няколко факти от житейския път на тези двама достойни наши сънародници: 
1.       Димитър Христов Миладинов е български възрожденски просветител, книжовник, фолклорист и борец за национална независимост. Той е брат на Константин Миладинов и Наум Миладинов. Роден е през 1810 г. в град Струга. Послушник е в манастира “Свети Наум”. През 1829 г. учи в гръцко училище в Охрид. В периода 1830-1832 г. работи като учител в Охрид, след това продължава образованието си в гимназията в Янина (1833-1836 г.). В годините между 1836-1839 г. учителства отново в Охрид, но е принуден от гръцкия владика да напусне училището. Преподава в училищата в Струга (1839-1840 г.), Кукуш (1840-1842 г.) и отново в Охрид (1842-1845) и Струга (1846). По-късно е учител в с.Магарево, Битолско (1849-1852) и в гръцко училище в Битоля (1852-1854). По време на Кримската война (1853-1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. През 1856 г. като учител в Прилеп успява да въведе изучаването на български език в гръцко училище. Заради родолюбивата си дейност е преследван от гръцкото духовенство. Учителства в Кукуш (1857-1859 г.), Струга (1859 г.), Охрид (1860-1861 г.), продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура. Обнародва дописки в „Цариградски вестник“ (1860 г.), обикаля македонски села и градове, за да събира помощи за дострояването на българския храм „Свети Стефан“ в Цариград. Обявен за "царски душманин" и арестуван от турски власти на 16 февруари 1861 г. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград. Умира в Цариградския затвор на 11 януари 1862 г, вероятно от тиф. Има съмнения, че е отровен заедно с брат си Константин. Основната заслуга на Димитър Миладинов е събирането и издаването на сборник с автентични български народни песни от Македония под заглавието “Български народни песни” (юни 1861 г., Загреб, заедно с брат си К. Миладинов). Димитър Миладинов е баща на Царевна Миладинова и дядо на сина ѝ професор Владислав Алексиев. Една от другите му дъщери Елисавета е женена за Кузман Шапкарев.
2.       Константин Христов Миладинов е български поет от Македония, роден около 1830 г. в Струга. Син на майстора грънчар Христо Миладинов и е брат на Димитър Миладинов и Наум Миладинов. Отначало учи при брат си Димитър в Струга, Охрид и Кукуш, след това в гръцката гимназия в Янина (1844–1847). Известно време (1847–1849) учителства в село Търново, Битолско. Следва и завършва гръцка филология в университета в Атина (1849–1852). След това е учител в Магарево, Битолско. През 1856 г. заминава за Одеса. Продължава образованието си като волнослушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където се сближава с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Васил Попович, Райко Жинзифов, Константин Станишев, Сава Филаретов и други от учещите там българи. Основава Българската дружина Братски труд" (1859) в чийто едноименен орган публикува стихотворения. В Москва обработва събраните в Македония народни песни и др. фолклорен материал. Поддържа връзки и с Раковски. Сътрудничи на сп. „Братски труд“, „Български книжици“, в. „Дунавски лебед“ и др. и подготвя сборника с български народни песни, в който влизат събираните заедно с брат му фолклорни материали, както и такива, които Димитър и други българи продължават да му изпращат. Междувременно пише писмо на Георги Раковски за предстоящата книга, в което се казва:
„Но молям Вас, огласите, кои изпратих да ги раздадите со честниот ваш лист, споминвеещем нещо за песните и особено за западните во Македония болгари. Во огласот ми Македония назвах Западна Болгария (как и требит да се викат), защо во Беч (Виена) гърците се разпоряжват сос нас како со овци. Тие Македония сакает гърцка земя и не может даже да разберат како можит да не йе гърцка. А тамошните повике од два милиона болгаре що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а неколку гърци да ни бидет овчари? Поминаха тие времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мислям да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема”
Кореспондира и на път за родния си край се среща във Виена с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер. С неговото поощрение и материална помощ издава Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861 - фолклорен сборник, съдържащ песни от различни краища на България, по който някои чужди слависти са изучавали българския език. Научил, че брат му Димитър е арестуван (поради интригите на охридския владика-фанариот), Константин тръгва от Виена за Цариград с цел да му помогне. Но самият той е арестуван и хвърлен също в цариградската тъмница, където умира почти едновременно с брат си в 1862 г. Има предание, че двамата са били отровени от фанариотите.Човек с широка култура и възможности за литературна работа в Русия, Константин Миладинов тъгува за родния край, за слънцето на юга и непрекъснато се стреми към родината. Израз на тази носталгия и близост до живота на народа е цялата му поезия, и особено елегията „Тъга за юг“.Стихотворенията „Бисера“, „Желание“ и „Голапче“ са публикувани в „Български книжици“, ч. II, кн. I, 1858 г.; „На санцето“ — в „Братски труд“. кн. I, 1860 г., а „Тъга за юг“ — в „Дунавски лебед“, I, 1860, бр. 20.
Константин Миладинов (вдясно), заедно с Любен Каравелов (в средата) и Петър Тодоров Хаджипеев (вляво).
1.       „Български народни песни“ е сборник с текстове на народни песни от различни части на България, съставен от братята Димитър и Константин Миладинови от Струга. Той е издаден през 1861 г. в Загреб под заглавие „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“

Сборникът е замислен още през 1840-те години. Димитър Миладинов е насърчен от руския славист проф. Виктор Григорович, който посещава Охрид през 1845 г., среща се с него и двамата заедно отиват в Струга, където Григорович записва българска песен, чута от майката на Миладинов. Димитър обещава да изпрати някои фолклорни песни на Григорович. Това може да се види от неговото писмо от 25 февруари 1846:
„Изпълнявайки вашите препоръки аз не щадя усилия за поощряването на развитие на българския език и българските народни песни... Между това моите старания за нашия български език и българските народни песни според вашата поръка са много големи. Не преставам да продължавам изпълнението на моите обещания към ваша милост, защото ние българите, спонтанно се стремим към истината“
1.      Акад. Петър Динеков в предговора към изданието на сборника от 1981 г. (с. 8) пише:
„На 20.08.1852 Димитър Миладинов до Александър Екзарх съобщава, че Виктор Григорович записал от майката на Миладинови «една болгарска песма» и продължава, че Григорович настоятелно го молел да напише «граматика на говоримия днес български език».“
2.       Константин Миладинов от своя страна е насърчаван от българските студенти в Москва (Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Сава Филаретов, Васил Попович и други) да издаде сборника там, но не успява да намери руски издател, понеже песните са написани на гръцката азбука. Брат му Димитър продължава да му изпраща нови материали и през 1860 г. Константин се обръща с писмо към хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер, който симпатизира на български народ, с молба за помощ. Щросмайер се съгласява, при условие книгата да бъде напечатана на кирилица:
„Гърците са донесли на вас българите много мизерия и проблеми; това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.“
3.       Заради ключовата подкрепа на Йосиф Щросмайер, сборникът е посветен на него, като на „великодушни-отъ покровитель народната книжнина“, а в началото на книгата е включено благодарствено писмо на Константин Миладинов до Щросмайер:

„Ваша Превозвишеность и Пресвѣтлость!
Предъ неколку години Бѫлгарски-те пѣсни собрани, още много време ке стоıеха закопани въ неизвѣстность, ако не бѣше високо-то Ваше участıе.» Ваша Пресвѣтлость глобоко почувствува че народно-то образованıе ıе найголемо-то рѫчателство за благоденствıе-то одъ народ-отъ; и нищо прѣдъ него не щадеемъ, щедро 'секога и 'секаде помогна въ полезни издаваня и училищни потребности. При 'си-те тıе благородни стремленıя Ваша Превозвишеность благоизволи да обѫрни вниманıе и на найюжни-те Славяни Бѫлгари и да покажитъ великодушно-то ѣ участıе въ издаванıе-то на това, общеполезно сокровище; и на конецъ, окрилатена одъ народно-то доброжелателство, захвати найплодородната идеа, и основа Югославянска-та Академıя, той драгоцененъ венецъ на толку голѣми Ваши благодеянıя.
При такви сıяйни Ваши услуги на книжнина-та сѣ осмелихъ да посвѣтамъ на име-то одъ Ваша Пресвѣтлость това собранıе отъ народни-те пѣъсни, кое, молямъ, благосклоно да прıимитъ заедно со глобока-та ми признателность, съ коя имамъ честь да останамъ
На Ваша Прѣвозвишеность и Пресвѣтлость
Найпокорни слуга К. Миладиновъ.“

4.       Сборникът съдържа 660 народни песни в 23 559 стиха, разделени на 12 части (героически, хайдушки, любовни, митически песни и други), както и легенди, описания на сватбени обичаи и детски игри, български имена, поговорки и гатанки. В предисловието се споменават 2000 редки думи и 11 песни, написани с нотите, които после отпадат поради увеличения обем на сборника.
5.       От предговора личи, че песните в сборника са на различни диалекти на българския език, но са били събирани главно от македонските предели: Струмишко, Кукушко, Стружко, Битолско, Прилепско. Миладинов пише сам в сборника:
Сиве почти песни се слушани от жени: седма-та от них част се собрани од восточните, а другите од западните стърпи, а именно: Од Панагюрище, София, Струмнишко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охридско, Струшко и Битолско. Най-повече песни се собранн от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище. Богатството од песните йе неисцърпано.
Между помагачите при събирането на песните е бил и българският поет Райко Жинзифов от Велес. Други сътрудници на братя Миладинови (Васил Чолаков) са предоставяли песни и извън границите на географската област Македония.
След публикуването на сборника, братя Миладинови са арестувани от османските власти и са отведени в Цариград. М. А. Хитрово, Чарлс Калверт и особено Щросмайер протестират срещу преследването им. В писмо до австрийския министър на външните работи граф Рехберг Ратенльовен от 29 октомври 1861 г. епископ Йосиф Щросмайер пише:
„Преди няколко месеца той (К. Миладинов) отпечата в Загреб български народни песни, които той и неговият брат Димитър бяха събрали. Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот. Отпечатването е извършено в Загреб на мои разноски. След отпечатването на тия песни гореспоменатият млад човек се завърна в родината си, за да предаде на сънародниците си плода на дългогодишното си неуморно приложение. Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и както съобщават вестниците, конфискувало трудът и наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега.“
Спомняйки си първата си среща с Константин Миладинов във Виена, Щросмайер пише:
„Винаги съм аз обичал и почитал достойния, здравия по ум и сърце, и особито пък трудолюбивия, непорочен и честен български народ, и мога каза, че споменът за покойния Миладинов (Константин) всякога ми трогнува сърцето. Той ви бе момък скромен, мил, трудолюбив, невинен и крайни родолюбец — същи и жив образ на достойния свой български народ… Когато блажений покойник първи път ми поднесе во Виена своите български народни песни, които са от също такава хомеровска стойност, както и нашите хърватски, те бяха написани с гръцко азбуке. Поради това аз му рекох: «Да ти кажа, Миладинов, ако мислиш да ти издам песните, трябва завинаги да се отречеш от чуждите гръцки букви…» … «Блажени са устата, каза ми той, които ми изрекоха това желание, и никой не е по-готов от мене да го извърши.» И наистина, он извърши това … и сам Бог знае, дали не е спомогнало именно това обстоятелство, че той заедно с брата си падна в тъмницата Цариградска, защото гърците се гневеха много повече от самите турци на тия с букви словенски печатани песни.“
Надявам се този текст да им помогне на "историците" по Вардарот. Също така ми се иска и нашите институции да обърнат внимание на тези неща, че не знам докъде би могла да стигне наглостта на възпитаниците на Белградските университети.